Октоподът Ото

В едно далечно синьо море, дълбоко под вълните, живееше най-усмихнатото същество от цялата подводна шир – жълтият октопод Ото!

Той беше съвсем обикновен октопод… или пък не? 

На цвят беше яркожълт и блещукаше като малко слънце, скрито под водата. Не само това, но имаше и най-вълшебната дарба в цялото море – да кара всеки да се усмихва, дори и в най-тъжните му дни. Ото толкова много обичаше да обича, че вместо едно, имаше цели три сърца. Той не се криеше в пещери и не се преструваше на камък, както правеха повечето октоподи. Ото обичаше да обикаля морското дъно и да дава прегръдка или да каже добра дума на всеки, който имаше нужда. Имаше осем пипала, с всяко от които умееше да прави най-различни вълшебства – прекрасен замък от балончета например или малко торнадо, в което дребните рибки се завъртаха като на пързалка.

Сутрините, когато рачетата още се протягаха в пясъчните си легла, а рибките се шмугваха между коралите, Ото излизаше от празната раковина, която му служеше като леговище, и с плавни движения се понасяше из рифа. Познаваше всеки ъгъл от морето си – къде се крият най-сладките водорасли, къде спят медузите следобед и кои места са най-подходящи за събиране на морски камъчета и мидички. 

През целия ден той обикаляше и търсеше кой има нужда от прегръдка или усмивка – дали ще е мъничката рибка Лори, която се беше скарала със сестра си, или рачето Тони, което не можеше да намери пътя до вкъщи. Обичаше да се задържа при най-малките. Любимото време на Ото беше нощта, когато всички заспиваха, защото тогава обикаляше и с прегръдка или с приказка пожелаваше „лека нощ“ на приятелите си.

Една вечер се случи нещо необичайно. Точно когато морските звезди захъркаха шумно и смешно „Хър-хър-мър“, Ото усети леко щипване по третото пипало – сякаш някой някъде много далеч се почувства тъжен и имаше нужда точно от него. Внимателно, без да буди никого, той заплува към повърхността. Мина покрай дремещите морски кончета и заспалите костенурки, помаха незабелязано на медузите и тогава… Точно тогава някаква сила започна да го дърпа в обратната посока! Опитваше се да продължи нагоре, но ставаше все по-трудно. Сякаш някой друг управляваше тялото му. Люшкаше се насам-натам, блъскаше се в крайбрежните скали. Сърцата на Ото се разтуптяха с всичка сила, а пипалата му се свиха от страх. Бурните вълни го грабнаха и го захвърлиха към острите скали на една подводна пещера, а след секунда го погълнаха обратно в пясъчната мътилка и с бесен тътен го изтласкаха високо над водата. Ото се приземи на брега. Преди да успее да отвори очи, бърз воден ручей го повлече към гората и го скри в дълбоката тъмнина на нощта. 

На сутринта всички водни обитатели забелязаха, че Ото го няма. Събираха се на групички, шушукаха си и гадаеха. Никой не знаеше какво е станало. Рибката Лори, която всяка сутрин си разменяше шеги с него, го чака дълго, но напразно. Започнаха да го търсят. Рачето Тони, което се учеше да прави пясъчни фигури, се надяваше да го намери в подводната градина. Рибките се наредиха в стройна линия и претърсиха пещерите, а медузите провериха дъното. Ото го нямаше – нито в раковината му, нито на любимата му скала. Рибката Лори се разплака. Едно морско конче се приближи до нея и я успокои, че Ото може би е отишъл на разходка и е добре. А после една бавна рибка тихо каза: „Аз, аз, аз го видях, всъщност, плуваше нагоре към повърхността. Дали пък не беше тръгнал нанякъде?“. След като чуха това, всички се втурнаха към плитчините. Обиколиха ги надлъж и нашир, но във водата нямаше и следа от Ото, а те не можеха да излязат на сушата. Не им оставаше друго, освен да се върнат обратно на дъното.

На следващия ден морето беше тихо. Всички усещаха силно липсата на Ото. Дори и слънцето в небето тъжеше, наполовина скрито зад няколко тъмни облака. Дните се изнизваха един след друг, а Ото не се появяваше.

След няколко седмици, точно когато слънцето се показа, в морето се появи нещо неочаквано. Въздушна струйка от повърхността донесе стъклено шишенце, в което имаше хартиен свитък. Рибката Лори първа го видя. Веднага се гмурна, отвори бутилката с помощта на една мидена черупка и извади съдържанието. Беше писмо!

Веднага разбра, че е изпратено от Ото. Извика силно и само след няколко секунди се струпаха и другите морски създания. Очичките им нетърпеливо зашариха по написаното.

„Скъпи морски братя и сестри, една вечер получих сигнал от повърхността! Вълшебна сила ме водеше по пътя, където трябваше да се срещна с нов приятел. Вече цяла седмица съм тук и не знам как да се върна. Но не се тревожете, тук изобщо не е страшно! Срещнах много мили и най-различни плюшени другари, които по цели нощи ми разказват техните чудновати истории от целия свят. Понякога през деня покрай нас минават странни същества, които ходят по повърхността, все едно на двете си пипала. Наричат ги „хора”. Някои са малки, а други огромни, но често взимат някой от нашата шарена компания. Надявам се скоро някой малък приятел от хората да ме избере и заедно да поемем към нови приключения. Завинаги ваш – Ото.“

Морските обитатели прочетоха написаното на един дъх и малки сълзички заблещукаха в очите им. Осъзнаха, че морето е прекалено малко за голямата обич, която струеше от трите сърца на Ото, и се зарадваха, че той ще може да радва и останалите същества по света. Защото това беше неговото най-съкровено желание и негова дарба – да радва хора и животни, и да раздава най-топлите прегръдки на Земята.